Черната призма - Уийкс Брент - Страница 117

Въпреки това изля във формите съвършен жълт луксин. Истинският Гавин не би успял да го направи: той не беше суперхромат, не можеше да притегля съвършено жълто. Но Гавин не можеше да спре по средата на пътя. При жълтия луксин нямаше „достатъчно добро“: ако не бе притеглен идеално, щеше да се разпадне. И тогава край на всичко.

Нещо разлюля стената и Гавин едва не падна от високото си място. Някой го задържа и той видя, че Трепери-юмрук стои до него и го крепи. След миг чу закъснелия тътен на далечната артилерия.

— Хванах ви — рече Трепери-юмрук. Не беше толкова едър като по-големия си брат, но също бе работил с Гавин дълго време. Сигурно забеляза оцъкления му замаян поглед, защото добави: — Ей сега ще започнат да стрелят и нашите оръдия. Не се… разсейвайте. — „Не се стряскайте — искаше да каже. — Не се плашете. Не оплесквайте портата, иначе всички ще бъдем избити.“

Още снаряди от оръдията на крал Гарадул заваляха в полето, повечето на доста голямо разстояние от стената. Гърмежът на вражеските топове се превърна в далечна гръмотевична буря. Гавин събра волята си и продължи да притегля. Не осъзна, че се олюлява, докато не усети ръцете на Трепери-юмрук да се сключват около раменете му. Още няколко черногвардейци пристъпиха към тях.

— Вдигайте похлупака! — извика генерал Данавис.

Докато изливаше жълт луксин във формата долу, Гавин усети как стената потрепери, щом всяка част от похлупака се нагласи на мястото си под действието на противотежести. Похлупакът бе изобретение на архитекта му. Представляваше подвижен покрив, който да се използва при артилерийски обстрел. В много случаи бе за предпочитане покривът да е открит — за събиране на дъждовна вода, когато е непоносимо горещо, когато хората трябва да носят големи товари или каруци да минават по стената. Но по време на обстрел той щеше да предпази войниците от гаубичен огън. Собствената артилерия на защитниците оставаше открита, за да може да стреля, на същия принцип като процепите за лъкове — през тях бе лесно да стреляш под широк ъгъл, но беше нужно пряко попадение от другата страна, за да ги извади от строя.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Трепери-юмрук. Гавин изобщо нямаше да го чуе, ако мъжът на практика не го държеше. А Трепери-юмрук рядко си говореше сам.

Гавин вдигна поглед и се взря над равнината.

Армията продължаваше да се движи напред с глух тътен и вече бе застигнала топовете. Пред тях малки групи войници подготвяха гаубиците — а бранителите още не бяха дали и един-единствен изстрел: факт, който караше генерал Данавис да крещи на най-близките артилеристи.

Но не това бе накарало Трепери-юмрук да изругае. Пред главната армия се движеха над сто мъже и жени, които вече се изравняваха с челните оръдейни гнезда. Някои яздеха, а други просто тичаха. Всички бяха облечени в яркоцветни дрехи. По движенията на зелените, които бягаха с огромни подскоци, Гавин можеше да отгатне, че не са прости притеглящи. Бяха цветни бесове и се насочваха право към портата.

Щяха да стигнат до стената най-много след четири минути.

Четири минути. Гавин погледна полуоформената порта. Ако не се тревожеше за панти, а просто запоеше проклетото нещо към самата стена, бе възможно. Може би. Погледна към слънцето, събирайки сила. Оставаше по-малко от час до залез. Празненствата по случай Слънцеднев щяха да започнат веднага щом последните слънчеви лъчи над хоризонта угаснат. Независимо дали нападателите бяха еретици, езичници или вярващи, нямаше да се бият през Слънцеднев. Той бе свещен дори за изтласканите от Луцидоний богове.

Ако успееха да удържат щурма на нападателите през този един час, имаха шанс. А Слънцеднев щеше да им даде нужното време, за да подсилят портите и да докарат припасите и оръжията.

Един ден. Един час. Четири минути, които щяха да решат изхода от тази война. До това се свеждаше всичко. Гавин нямаше да се откаже. Оставаха му достатъчно сили за четири минути.

Топовете на стената най-после отвърнаха на тези в полето, но изстрелите им бяха наслуки, не попадаха дори в близост до артилерийските гнезда или атакуващите цветни бесове. А все нови и нови снаряди на крал Гарадул улучваха стената, отскачаха с хрущене от жълтия луксин и от стената бликваше жълта светлина, докато тя поемаше удара и се изцеряваше.

Формите, в които Гавин наливаше жълт луксин, вече бяха три четвърти пълни и от тях лъхаше освежителен аромат, наподобяващ мента и евкалипт, но той въпреки това се уморяваше. Погледна пак към цветните бесове. Оставаха по-малко от две минути.

„Оролам, опитвам се да направя нещо добро тук. Велика цел, Оролам. Безкористна и така нататък. Ти искаш хората да са безкористни, нали?“

Трепери-юмрук предаде Гавин в ръцете на хората си и закрещя заповеди на черногвардейците долу. Генерал Данавис заповядваше на войниците да отидат до портата и да се строят зад нея. Тълпата започваше да се разпръсква. Всички крещяха, но Гавин вече не можеше да различи думите.

Пред него разцъфтяха магически проблясъци. Цветните бесове го бяха забелязали. Мятаха топки, огън и каквото друго се сетят, но неговите черногвардейци отразяваха всичко.

Гавин продължи да притегля. Цветните бесове вече се намираха само на двеста крачки и тичаха с всички сили. Оставаха му броени секунди. Някакво оръдие изрева от дясната му страна и разкъса на парчета дузина бесове. Но другите зад тях прелетяха през кръвта, дима и хвърчащите крайници с озъбени, нечовешки, сияещи лица.

Гавин притегли и последния жълт луксин, за да напълни последната форма, и събра всички нишки в ръката си. Щеше да успее! Тъкмо запечатваше луксина, когато едно гюле се стовари върху формите. Цялата сила на този невъзможно късметлийски изстрел се предаде на ръцете на Гавин. Беше все едно да държиш въже и някой да пусне наковалня, вързана за другия му край.

Луксинът бе изтръгнат от ръцете му за миг. Портата и гюлето се стовариха заедно на земята зад арката, а гюлето помете няколко черногвардейци и десетина все още зяпащи цивилни зад тях. Портата — чийто луксин внезапно се бе оказал освободен и незапечатан — засъска и изкипя в светлина, преди Гавин да успее да спре това.

За две секунди цялата порта се разтвори в нищото и изчезна — а с нея и надеждите на Гаристън.

73.

Гавин рухна. Или щеше да рухне, ако двама черногвардейци не го бяха уловили и извлекли настрани от ръба. Искаше му се да се възпротиви, да се изправи, но бе толкова замаян, че не можеше дори да отвори уста.

Пропусна първия сблъсък, точно под мястото, където стоеше, но го чу, почувства го. Виковете на мъже и жени, които събират сили, дават глас на страха и яростта си, наточват волята си за притегляне. После идваха вълните топлина и разтърсващият сблъсък, пукотът на брони, пъшкането на хора. А след това писъците.

— Къде са ми мускетите?! Заповядах да ги донесат преди два часа! — крещеше генерал Данавис. И ругаеше. Стоеше на десет крачки от Гавин и се взираше през процепите за стрелба към битката под свода на портата. Войниците му само мигаха. От двайсет души, само двама имаха мускети. — Стреляйте, проклети да сте! — изрева им той. — Ти и ти, вървете да намерите мускети. Веднага! — А после изчезна да крещи на артилеристите.

Черногвардейците издърпаха Гавин до стената. Поради спуснатия похлупак тя бе открита само на няколко места, както отпред, така и отзад. Те намериха едно такова място, откъдето крановете издигаха товари. Един черногвардеец бихром притегли синьо-зелена пързалка, стигаща чак до земята.

— Какво правите? — успя да промълви Гавин.

— Отвеждаме ви на безопасно място, сър. — А после мъжът скочи на пързалката.

Гавин гледаше през яркия коридор, образуван от похлупака, към един от топовете. Артилеристите бяха изстреляли гюле и сега се взираха към полето — признак за неопитен екип. Беше нужно само един човек да наблюдава, за да могат да коригират прицела си. Останалите вече трябваше да презареждат. Но след миг те избухнаха в радостни възгласи.