Черната призма - Уийкс Брент - Страница 128

— Както и да е, мислех, че Карис е също толкова влюбена в мен, колкото и аз в нея — продължи той. — Когато татко обяви годежа и? с Гавин, решихме да избягаме заедно. Но тя сигурно е казала на някого. Може да е било случайност. А може би Гавин и? се е видял по-тлъста плячка. С нея трябваше да се срещнем пред фамилното им имение в полунощ. Нямаше я. Прислужницата и? каза, че била вътре. Оказа се капан, разбира се. Братята Белодъб знаеха, че съм си уговорил среща с Карис, и искаха да ми дадат урок. Казаха, че съм ги опозорил, като съм превърнал сестра им в курва.

Бяха го сграбчили веднага щом пристъпи вътре. Всичките седем братя. Съдраха му плаща, смъкнаха му очилата и му взеха меча. Помнеше големия затворен двор, слугите, надзъртащи през врати и прозорци. В двора гореше голям огън — изобилие от светлина, но никаква подходяща за синьо-зелен бихром без очила.

— Започнаха да ме бият. Бяха пили. Неколцина притегляха червено. Нещата излязоха извън контрол. Мислех… и все още мисля, че щяха да ме убият. Изтръгнах се веднъж, но вратата, която изпробвах, бе вързана с верига.

— Те ли са вързали вратите с вериги? — попита Фелия Гайл. В историите, които се разправяха, Дазен бе сторил това. От жестокост. Бащата на Карис знаеше истината, но не бе казал нищо, за да опровергае лъжите.

— Не искаха да се измъкна или пък някакви стражи или войници отвън да се намесят, преди да са свършили. — Гавин замълча. Хвърли поглед към майка си. Лицето и? беше самата нежност. Той извърна поглед.

— Онази нощ за първи път разложих светлината. Чувството бе… прекрасно. Мислех, че може да съм полихром от надвиолетово до жълто, но в онази нощ притеглих червено. Много червено. Може би не съм бил готов за онова, което ти причинява червеното, когато вече си бесен. — Спомни си потреса върху лицата им, когато започна да притегля. Те знаеха, че е синьо-зелен. Знаеха, че това, което прави, е невъзможно. Във всяко поколение се раждаше само по една Призма. Пред очите му се заредиха образи на огнени кълба, излитащи от кървящите му ръце, димящият череп на Койос Белодъб, който продължаваше да стои прав, стражите на Белодъбови, които измираха с десетки, откъснати крайници и кръв, кръв навсякъде. — Избих братята и всички стражи. Огънят се разпространяваше. Входната порта рухна и аз се измъкнах. Чух хора да крещят. — Беше тръгнал, олюляващ се, изтръпнал и празен отвътре, да намери коня си.

— До страничната врата имаше една прислужница. Жената, която ме бе подмамила в капана. Гледаше през решетките и ме молеше да и? отворя. Беше същата врата, която изпробвах, когато се опитвах да избягам. Беше вързана с верига отвътре, но ключът не беше у нея. Казах и? да гори и си тръгнах. Не осъзнавах… дори не ми хрумна, че на другите врати също има вериги. Просто исках да се махна. Предполагам, че не са успели да намерят ключовете навреме. С тази небрежна жестокост обрекох сто невинни на смърт. — Сякаш беше по-добре виновните да умрат, отколкото невинните да живеят.

Странно, той можеше да плаче, задето не е бил приятел с брат си, но не чувстваше нищо при мисълта за онези загинали невинни. Слуги и роби, които не по своя воля са били обвързани с рода Белодъб. Деца. Всичко това бе прекалено чудовищно.

А повечето от хората, присъединили се към Дазен в последвалата война, дори не го бяха попитали какво се е случило онази нощ. Бяха доволни да се бият за човек, за когото смятаха, че е избил цяла къща невинни — защото това означаваше, че е неунищожим. Ах, как ги презираше!

Майка му пристъпи към него и го прегърна. И ето че сега той зарида безмълвно. Може би за онези мъртви. А може би сълзите му бяха сълзи на егоизъм — плачеше, защото я губи.

— Дазен, не на мен се пада да ти дам прошка за случилото се онази нощ, нито за всичко, случващо се във войната, която продължаваш да водиш. Но ти прощавам за всичко, за което мога. Ти не си чудовище. Ти си истински Призма и те обичам. — Тя трепереше, сълзи се стичаха по бузите и?, но цялата сияеше. Целуна Гавин по устните — нещо, което не бе правила, откакто бе момче. — Гордея се с теб, Дазен. Гордея се, че съм твоя майка — каза Фелия Гайл. — Севастиан също би се гордял.

Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият и? син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.

А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.

— Време е — каза. Пое си дълбоко дъх. — Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.

— Разбира се — отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.

Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.

— Чувството е животворно, нали? — Коленичи грациозно. — Помни какво ти казах — заръча му.

— До последната дума — обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“

— Няма нищо — каза тя. — Някой ден ще повярваш.

Гавин премигна.

Фелия Гайл се изкикоти.

— Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?

— Никога не съм се съмнявал.

Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.

— Готова съм — каза.

— Обичам те — промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. — Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.

Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето и?, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.

Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха. Огромният Юсеф Теп, Пурпурния мечок, пристъпи напред.

— Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.

Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.

Ето така започва краят.

80.

— Кип, каквото и да става, стой близо до мен — прошепна му Карис.

В гласа и? имаше напрежение и това подсказа на Кип, че наистина ще стане нещо. Скоро. Искаше му се да попита какво, но не го направи. Пазачите им бяха наблизо, макар че вниманието на всички бе насочено към лорд Дъгичка там отпред и словесните му помии за дълг и справедливост. Кип отдавна бе престанал да го слуша. Взираше се в едно момиче на по-малко от десет крачки от себе си. Лив.

Би се заклел, че в началото тя си пробиваше път към Карис и него, но през последните десет минути стоеше като вкопана и слушаше лорд Дъгичка. Тълпата помежду им се раздвижи и той видя, че носи жълти ръкавели. Лив беше жълта. Трябваше да е тя.

Кип изви глава назад към стената Ярка вода.

— Стига си се държал подозрително — процеди през зъби Карис. Което не остави на Кип нито едно място, накъдето да гледа. Ако се взираше в Лив, щеше да привлече вниманието към нея, речта го отвращаваше, не биваше да гледа към стената, а щом погледнеше към Карис, не можеше да не забележи роклята и?. Карис бе зашеметяващо красива, когато Кип я бе видял увита в тежък черен плащ над черногвардейската и? униформа. А в тънката черна рокля, която носеше сега, красотата и? направо му изтръгваше сърцето, стъпкваше го и го подпалваше. Тя стоеше с изправена снага, властна, царствена, самата въплътена елегантност. Никой не и? бе дал шал въпреки хладната нощ. В разпукващата се виделина Кип можеше да различи настръхналите косъмчета по ръцете и?.

— Хладничко е, а? — рече той.

Един от пазачите им изпръхтя.

— Ще те пребия до смърт, ако си го изпросиш, не се съмнявай — прошепна Карис, вперила поглед право напред.

Кип нямаше представа за какво говори, нито защо пазачът е развеселен.

— Какво толкова… — Той сведе поглед към гърдите и?. Зърната и? изпъкваха ясно през тънката коприна. Кип зяпна точно когато тя погледна към него и го хвана, че се взира.