Черната призма - Уийкс Брент - Страница 134

Лорд Всецветни подаде мускета на един адютант, който почна да го презарежда, и се обърна към Лив.

— Искам да се присъединиш към мен, Лив. Видях те снощи как ме слушаш. Разбираше ме. Личеше си, че ме разбираш.

Оролам, беше и? се сторило, че той я гледа, но после реши, че си въобразява. Слушателите снощи бяха хиляди. И как я бе познал?

— Обичаш баща си, нали, Лив?

— Повече от всичко — отвърна тя. Откъде знаеше името и?, още повече пък умалителното?

— А на колко години е той?

— Около четирийсет.

— Стар е значи. За притеглящ имам предвид. Ако не беше притеглящ, би могъл да живее още четирийсет. Но за маг, верен на Хромария, вече е старо куче, нали? Повечето не изкарват до тази възраст. Баща ти трябва да е много, дисциплиниран, много силен.

— По-силен, отколкото си мислиш — каза Лив. Усети прилив на емоции. Кой беше този копелдак, че да говори за баща и?? Тя не би позволила на никого да каже лоша дума за него. Баща и? беше велик човек. Макар и да бе допускал грешки.

Адютантът подаде дългия мускет на лорд Всецветни. Той го вдигна, закрепи го на стойката и каза:

— Син притеглящ, точно вдясно от караулката при портата.

Лив гледаше ужасена как лорд Всецветни изчаква. Синият маг се бе присвил зад бойниците, подаваше се от време на време да прати смърт към мъжете долу и се скриваше пак. Когато се подаде за пореден път, лорд Всецветни каза:

— Сърцето.

Мускетът изтрещя.

Блесна светлина, пръсна кръв и притеглящият изчезна от поглед.

— Рамото, ваше ляво — каза адютантът. — Една педя вляво и три пръста нагоре.

Лорд Всецветни върна мускета на мъжа и учтиво му благодари. После попита Лив:

— Когато му дойде времето, ще им кажеш ли?

— Да им кажа? За баща си ли? — Лив се поколеба. — Ще направя каквото е нужно.

— Каквото е нужно. Интересно как те го правят нужно, нали? Ами ако не успеете да се върнете в Хромария навреме? Ще убиеш ли баща си сама, със собствената си ръка? Ами ако той те помоли да спреш? Ами ако те умолява?

— Баща ми не е такъв страхливец.

— Избягваш въпроса. — В очите на лорд Всецветни се вихреше оранжево. Лив никога не бе харесвала особено оранжевите. Винаги я правеха неспокойна. Когато тя не отговори дълго време, Всецветни каза: — Напълно те разбирам. Когато основах своя собствен Хромарий, отначало аз също им подражавах сляпо. Въпреки това, което съм. Една от ученичките ми разкъса своето хало и я убих със собствените си ръце. Не беше първата, умряла заради невежеството на притеглящите, нито пък последната, но беше началото на края. След като я убих, разбрах, че съм постъпил неправилно. Не можех да се отърся от това.

— Притеглящите полудяват. Като теб. Обръщат се срещу приятелите си. Убиват хората, които обичат.

— О, несъмнено. Понякога. Някои хора не могат да се справят със силата. Някои ти изглеждат свестни, докато не им дадеш роб, а после се превръщат в тирани, които пребиват и насилват роба си. Силата е изпитание, Лив. Всяка сила е изпитание. Ние не го наричаме „да разкъсаш халото“. Ние му казваме „да счупиш яйцето“. Никога не знаеш що за птица ще се излюпи. Някои се раждат деформирани и трябва да се усмъртят. Това е трагедия, но не и убийство. Как мислиш, баща ти би ли се справил с малко допълнителна сила? Великият Корван Данавис? Безкрайно талантлив притеглящ, който въпреки това е притежавал дисциплината да изкара до четирийсет?

— Не е толкова просто — каза Лив.

— Ами ако е? Ами ако Хромарият е запазил това чудовищно деяние само защото така се задържа на власт? Като плаши сатрапиите, твърдейки, че само той може да обучава хората, родени с таланта да притеглят — разбира се, срещу определена цена, — и че само той може да възпре притеглящите, които полудяват, тоест всички. По този начин се поддържа вечно нужен, вечно могъщ, а като раздава притеглящи на сатрапиите, се поставя в центъра на всичко. Кажи ми, Лив, ако съдиш за Хромария по плодовете му, намираш ли го за място на любов, мир и светлина — както човек би очаквал от свещения град на Оролам?

— Не — призна Лив. Дори не знаеше защо го защитава, освен от инат. Хромарият бе всичко, което тя мразеше, и омърсяваше всяко нещо, до което се докосне. Включително и нея. Имаше дългове там и не можеше да се залъгва, че бягството и? към Тирея заедно с Кип не е отчасти бягство от дълга и? към Аглая Красос и Рутгар.

— Истината, Лив, е, че ти знаеш, че съм прав. Просто те е страх да признаеш, че си била на грешната страна. Разбирам те. Всички те разбираме. Има добри мъже и жени, които се бият срещу нас, добри хора! Но те са заблудени, мамени. Болезнено е да се откажеш от една лъжа, но е още по-болезнено да живееш с нея. Виж какво правя аз. Освобождавам един град, който е наш по право. Прехвърлят Гаристън от нация на нация, все едно е курва, от която всеки може да се възползва. Това не е правилно. И трябва да престане, но тъй като никой друг не иска да му сложи край, ще го направим ние. Нима тази земя не заслужава свобода? Нима тези хора трябва да плащат, задето двама братя — никой от които не е роден тук и не дава пукната пара за това място — са се сражавали тук? Колко дълго трябва да плащат?

— Не бива — каза Лив.

— Защото не е справедливо.

Той взе отново дългия мускет от адютанта.

— Червен притеглящ, над портата. Главата.

Лив се загледа. Битката пред Портата на Майката не се виждаше много ясно през целия този дим и проблясъци на магия. Но тя видя как кавалерията на крал Гарадул стигна до портата, зареди мускетите си и стреля по хората горе на стената. И все пак сякаш конниците чакаха нещо, озадачени, че то още не се е случило. Мускетът на лорд Всецветни изтрещя и миг по-късно на кулата на портата за миг лумна ярък проблясък. Лив се радваше, че не вижда всичко.

— Право в целта, лорд Всецветни — каза адютантът. — Великолепен изстрел!

— Махайте се! Оставете ни. — Върхът на хълма бързо опустя, с изключение на адютанта, на когото Всецветни даде знак да остане. После лордът се обърна към Лив. Не се усмихваше. — Не обичам да убивам притеглящи — каза той. — Мразя го. Но в случая правя каквото се налага. Искам да се присъединиш към мен, Аливиана.

— Защо? Защо аз? Че аз съм само бихром, не особено могъщ, без влияние.

Той изпръхтя.

— Готова ли си за отговора на този въпрос? Искаш ли да пораснеш, Аливиана? Искаш ли сурови истини? Защото те са единствените, които познавам през последните шестнайсет години.

— Готова съм — каза тя.

— Искам те, защото си притегляща, а всеки притеглящ е ценен за мен. И защото си тирейка — тази страна ще има нужда от доста успокояване, след като спечелим, а аз не съм тиреец. И защото си дъщеря на Корван Данавис.

— Знаех си! — процеди тя.

— Слушай, тъпачко! Слушай, иначе изобщо не си годна за ролята, която съм ти определил.

Това я накара да млъкне.

— Понеже си дъщеря на Корван, храня известна надежда, че си поне наполовина толкова интелигентна като него. Ако е така, ще бъдеш забележителна съюзница. Имам нужда от умни предводители. Но няма да те лъжа. Надявам се, че преминаването ти на наша страна ще освободи баща ти от хватката на Хромария. Подозирам, че той служи на Призмата само защото те държат в ръцете си. Ако е вярно, Корван може да мине към нас, а разполагаме ли с генерал с неговата репутация, това би могло да предотврати по-дълга война. Ето колко страх вдъхва баща ти. Хората дори не искат да излизат срещу него. По време на Войната на Призмите враговете му използваха далекогледи, за да видят кой генерал командва битката. Ако се окажеше баща ти, се оттегляха, за да се сражават друг ден. Ето колко добър е баща ти и би било глупаво от моя страна да пренебрегвам възможността да се бие за мен. Ако си мислиш, че те манипулирам, права си. Ще те използвам. Ти си важна. Хромарият също би те използвал. Даже вече те използва. Порасни и го осъзнай. Просто аз ще бъда честен с теб. И моята честност ти дава избор. Това е повече, отколкото ще получиш от тях. — Очите му бяха нашарени в червено и оранжево, като пламъци.