Черната призма - Уийкс Брент - Страница 137

Една мисъл си проби път през съзнанието му. Сред всички викове, крясъци, страх, мъгла, мускетен огън и трясък на оръжия някой крещеше една дума:

— Кип! Кип! Крал Гарадул! Натам!

Кип не можеше да види кой крещи. Разкърши се и откри, че е по-висок — луксинът се вихреше под краката му, издигайки го с няколко педи. Погледна към града и видя Карис, с кожа обагрена в червено и зелено; държеше меч и сочеше с него още по-навътре в Гаристън.

Там крал Гарадул събираше около себе си Огледалците, които се бяха разделили при минаването през пробойната. Крещеше заповеди. Изглеждаше бесен за нещо. Не беше видял Кип.

Още преди да осъзнае какво прави, Кип се хвърли натам, съсредоточил цялата си воля, целеустремен, неумолим. Оставаше му да свърши само това: крал Гарадул трябваше да си плати за стореното. Трябваше да умре.

86.

Щом чу експлозията, Гавин веднага разбра какво е станало. Вече почти се бе върнал до стената от пристанището, където използваше първата дневна светлина, за да помага в притеглянето на лодки за бежанците. Евакуацията бе напълно възможна, ако хората се държат разумно. Гавин бе казал на старейшините на града, че благородниците могат да вземат със себе си по три сандъка, оръжейниците и аптекарите също по три, богатите търговци по два, а всички други само колкото могат да носят.

Беше простичка логика, макар и сурова. Бягащите тирейци щяха да имат нужда от лекарства, а не искаха да оставят тук оръжия, които крал Гарадул би могъл да използва, за да въоръжи армията си и да продължи агресията. И макар че на Гавин му засядаше буца в гърлото при мисълта, че помага на богатите повече, отколкото на бедните, богатите щяха да изнесат богатствата си от града. Ако тези богатства останеха, пак щяха да бъдат използвани от крал Гарадул, за да избие още народ. При положение че хората изпълняваха заповедите, щеше да има място за всички желаещи да избягат.

Но разбира се, всички мамеха. Всички. Благородниците носеха по шест сандъка. Богатите търговци по пет. Други пък лъжеха, че са оръжейници или аптекари, макар да не бяха.

Гавин остави един местен началник на гилдия да командва, отиде да притегля на баржите, а когато се върна, откри, че мъжът позволява на членовете на своята гилдия да вземат допълнителен багаж. За пет секунди Гавин притегли бесилка встрани от кея, а след още десет мъжът висеше на нея. Гавин назначи нов отговорник още преди предшественикът му да е умрял.

— Взимай решения бързо и колкото можеш по-справедливо — каза Гавин на намръщения сипаничав бъчвар, когото избра за тази задача. — Цялата ми власт стои зад теб, дори да допуснеш грешки. Но вземеш ли и един подкуп, ще се погрижа да направя смъртта ти много по-ужасна, отколкото можеш да си представиш. — После си тръгна. Нямаше време за това.

Намираше се в подножието на стената, когато чу експлозията. Точно от това се бе страхувал. Поради тази причина бе издигнал стената Ярка вода. С всичките тези колиби и дюкяни, долепени до градската стена, беше трудно да я отбраняваш срещу външни врагове и невъзможно да я отбраняваш срещу вътрешни. Всеки собственик на дюкян можеше да получи от някого бурета с барут, да прокопае под стената къс тунел и да я взриви. Можеше да работи в пълно усамотение, необезпокояван — и някой го бе направил.

Гавин смуши коня си — черногвардейците го последваха, — но не се насочи към пробойната. Една дупка в стената беше ценно постижение, разбира се, но веднага щеше да привлече защитници, а можеше и да не е достатъчно широка, та армията да мине през нея. Можеше да се превърне в клопка, в смъртоносна зона. По-добре бе да използваш суматохата, предизвикана от пробива, за да отвориш някоя порта другаде.

Гавин прати вестоносци до Портата на Старицата и Портата на Любовницата, а сам се насочи към Портата на Майката. На върха на стената налетя на генерал Корван Данавис и антуража му. Без съмнение Корван щеше да ръководи лично защитата на пробойната.

Генералът спря само колкото да каже:

— Те задържат притеглящите и цветните бесове. Не знам защо. Но ако загубим някоя порта през следващите двайсет минути, няма да издържим и до пладне. — Такъв си беше Корван, сбиваше информацията до най-най-важното.

— Ако стената падне — рече Гавин, — бъди на корабите час преди пладне.

Корван кимна. Нямаше да се бие до смърт. Гавин го потупа по рамото. Миг по-късно генералът бе изчезнал.

От върха на портата Гавин огледа гъмжилото от другата страна. Вече почти никой не стреляше срещу нашествениците и армията продължаваше да напира като сляп звяр, посегнал с черните си нокти да сграбчи стената.

Много от къщите от външната и? страна бяха разрушени само за няколко часа, но армията бе открила кои от оставащите са най-лесни за изкачване. На няколко места хора пъплеха нагоре и влизаха в схватки с малкото бранители.

По-надалеч хората на крал Гарадул разполагаха мортирите си. Беше прекалено късно за това. Нямаше смисъл да бомбардират града, а ако го направеха сега, вероятно щяха да избият колкото защитници, толкова и свои. Въпреки това вече зареждаха оръдията. Гавин бе открил, че много хора обичат да си стоят на сигурно място по време на битка, но искат после да се хвалят, че са участвали в нея. Тези идиоти щяха да изстрелят няколко снаряда и да се фукат как са обърнали хода на сражението.

„Хубаво е да види човек, че крал Гарадул също има проблеми с дисциплината.“

А къде беше самият крал?

От най-високата точка на портата Гавин погледна назад към града и го зърна, въпреки мъглата и дима. Крал Гарадул беше влязъл в града лично. Идиот! Вярно, Гавин неведнъж бе правил същото, но малцина бяха толкова добре въоръжени като него. Присъствието му на бойното поле не бе просто за повдигане на бойния дух. Крал Гарадул предвождаше атаката, заобиколен от сто Огледалци. В момента, когато Гавин го зърна, крещеше на някакъв вестоносец и жестикулираше гневно.

„Иска своите притеглящи.“

А защо не ги получава?

Гавин мина пред копието на Майката и се взря към хълма на петстотин крачки оттам. На върха му се вееха знамена и се бе събрала тълпа. Той притегли лещи, нагласи ги на нужното разстояние една от друга, за да получи добър фокус, и изучи образа над ниско стелещите се мъгли. Един многоцветен мъж надигаше мускет и го насочваше право към него. Лудост. Никой мускет не можеше да стреля толкова…

Мускетът стреля — ако се съдеше по облака черен дим, зарядът беше голям. Гавин, разбира се, не можа да чуе изстрела през шума от битката. Една от мортирите изгърмя. Гавин продължи да изучава мъжа. Притегли пак и закрепи лещите една за друга, за да задържи фокуса стабилен. Полихромен бяс. Вероятно пълен полихром, или поне се представяше за такъв, ако се съдеше по цветовете, с които бе покрил тялото си. Любопитно. Мъжът също го изучаваше.

Лорд Всецветни бе заобиколен не само от обичайната свита от генерали и лакеи, но и от десетки притеглящи. Те явно не смятаха да ходят никъде.

Някой подаде отново мускета на лорд Всецветни. Той го взе, прицели се бързо и стреля. След секунда нещо удари копието на Майката на две крачки над главата на Гавин и избухна, откъсвайки парче от камъка. Луксинови куршуми? От петстотин крачки? Гавин още размишляваше върху това, когато черногвардейците го издърпаха зад копието.

Лорд Всецветни искаше крал Гарадул да умре. Толкова просто, толкова дръзко. Вероятно го бе подкокоросал и при стената Ярка вода, беше го предизвикал да бъде промахос, беше накарал младия крал да поведе атаката с надеждата да го убият.

Ако твоят враг иска нещо, предотврати го.

Гавин притегли малка жълта плочка и изписа на нея: „Пленете Гарадул, не го убивайте. На всяка цена.“ Покри я със син и течен жълт луксин и я изстреля на пътя, откъдето мислеше, че ще мине Корван.

Но интуицията на Гавин му подсказваше, че главният удар ще бъде нанесен другаде, докато бранителите съсредоточават усилията си тук.

— Към Портата на Старицата — каза той на черногвардейците. — Да тичаме!