Черната призма - Уийкс Брент - Страница 67

Усети как някой притиска въжето в ръката му.

— Дръж, Дундьо — прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.

Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.

Дръпна въжето. Беше се провалил.

Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.

Беше се провалил. Докато платформата се издигаше, мозъкът на Кип — вече незамъглен от ужаса — осъзна как го бе нарекла жената: Дундьо. Така го наричаше Овен. Нещо в Кип сякаш умря. Значи Овен бе прав. Отново.

Но когато се подаде от пода, видя, че мъжете и жените сега са облечени в празнични роби в собствения си Цвят — ослепително сапфиреносиньо, изумруденозелено, диамантеножълто, рубиненочервено. Изглеждаха ликуващи.

— Честито, кандидате! — каза наставница Варидос, като дойде да се включи в кръга.

Кип се взираше в нея онемял.

— Четири минути и дванайсет секунди. Трябва да се гордееш със себе си. Сигурна съм, че баща ти ще се гордее.

Говореше на език, който Кип май не разбираше. Да се гордее ли? Той се бе провалил. Беше посрамил и себе си, и баща си. Беше се предал. Яростта и объркването, насъбрани в него, изведнъж нямаше къде да се излеят и това го накара да се почувства глупаво.

— Аз се провалих — каза Кип.

— Всички се провалят! — рече невероятно мускулестият надвиолетов. — Ти се справи чудесно! Четири минути и дванайсет секунди! Аз издържах само минута и шест.

— Не разбирам — промълви Кип.

Приличащата на нимфа жълта се засмя.

— Така е замислено изпитанието. Ние всички сме се провалили.

Те го обградиха, мъжете го тупаха по гърба, жените го докосваха по ръката или рамото и всички го поздравяваха. Беше малко опияняващо толкова красиви хора да те приемат толкова сърдечно. Сега, когато мозъкът му работеше отново, той забеляза, че не са подбрали задължително мъже да представляват старите богове и жени за богините. Дали защото бяха стигнали толкова далеч, че това вече нямаше значение, или пък бе умишлена непочтителност?

— Вярно ли е? — обърна се Кип към наставница Варидос, която бе останала по-назад, за да не би някои от блъскащите се да я събори. — Всички ли се провалят?

Тя се усмихна.

— Почти всички. Целта не е да видим дали можеш да преминеш през изпитанието, а да разберем що за човек си. Освен това страхът разширява очите. Тези цветове, които видя да проблясват покрай теб, бяха истинското изпитание. Те ще ни кажат какво можеш да притегляш. Готов ли си да видиш резултатите си?

— Я чакайте. „Почти всички“ ли? Кой не се е провалил? — попита Кип.

Ликуващите мъже и жени притихнаха.

Старицата каза:

— Единственият човек през моя живот, който не използва въжето, беше…

Гавин. Кип си знаеше, че е така. Разбира се. Баща му бе единственият човек, направил онова, което никой друг не е могъл, което никой друг никога не е правил. Кип наистина го бе провалил.

— Чичо ти — довърши Наставницата.

„«Чичо» ми Гавин или чичо ми Дазен?“

Тя явно забеляза объркването му и добави:

— Чичо ти Дазен Гайл, който едва не унищожи нашия свят. Пример, който е по-добре да не следваш, нали?

Пак говореше на онзи друг език. След всичко, което Кип бе видял Гавин да прави, братът на Гавин бе човекът, издържал изпитанието?

— Четири минути е чудесен резултат, Кип, но служи само за фукня. Готов ли си да видиш цветовете си?

44.

Лив приклекна в реверанс, зарадвана от възможността да прекъсне зрителния контакт с Призмата. Когато се изправи, Гавин Гайл я оглеждаше критично. Явно се бе оказала права: малко жени се отзоваваха на повикването му в работни дрехи и без грим.

— Отдавна не съм виждал добре изпълнен тирейски реверанс — каза Призмата.

След оттеглянето на армиите в Тирея не бяха останали много жени, които да правят реверанси.

— Как мога да ви служа, върховен лукслорд Призма? — попита Лив.

— „Лорд Призма“ е достатъчно.

— Благодаря, лорд Призма.

Той явно я преценяваше, размишляваше. Но за какво размишляваше? Каквото и друго да бе направила онази проклета Аглая Красос, беше накарала Лив да мисли за Призмата като за Гавин Гайл — мъж, и при това хубав. Очите му бяха — съвсем буквално — най-запленяващите очи в целия свят.

„Той е магистър, Лив. Учител. Лорд. Лукслорд. Благородник. Генерал. Два пъти по-възрастен е от теб. Прекалено стар за теб. Не е широкоплещест мускулест мъж, а просто още един магистър. Върви по дяволите, Аглая Красос!“

— Избра ли си кой искаш да ти е магистър по жълтото? — попита той.

„Ето, аз съм ученичка. Отношенията ни са чисто академични. Аз съм дете в сравнение с него. Безнадеждно млада и невежа.“ Тя присви устни.

— Честно казано, бих искала да уча при наставница Тавенца Златоока.

Трудно и? беше да повярва, че се е осмелила да го изрече на глас. Тази жена взимаше само по трима ученици на година — а вече имаше трима. Тримата най-добри жълти ученици в Хромария.

Гавин се засмя.

— Онази раздразнителна мечка? Смел избор. Тя е най-добрата и вероятно няма да те мрази толкова, колкото ще си мислиш през първата година. Ще и? предадеш моите поздрави, когато и? назнача четвърти ученик, но тя без съмнение ще си го изкара на теб. Смятай го за уредено. Как е жилището ти?

Тя се поколеба. Въпросът беше почти личен. Не, той просто се притесняваше — или не, не се притесняваше, проверяваше дали заповедите му са изпълнени. Генералите правеха точно така, нали?

— По-хубаво е от всичко, което съм мислила, че ще имам някога, лорд Призма. А дрехите? По-рано имах три рокли. Сега имам повече от петдесет и най-лошата от тях е по-красива от старата ми празнична рокля за Слънцеднев. — Чакай, може би роклите не бяха най-подходящата тема.

— И все пак реши да дойдеш облечена в това — отбеляза Гавин. Опа! В гласа му не се долавяше неодобрение. По-скоро имаше лек оттенък на веселие. Но лицето му не изразяваше нищо, с което да и? покаже дали е подразнен. Трябваше да послуша онази робиня, Марисия. Малко разкрасяване нямаше да я убие. Той хвърли поглед покрай нея и тя се обърна, но в стаята нямаше никой освен тях двамата, нито някакви необичайни украси по стените, само типичните пробни кристали.

— Казахте да дойда при първи удобен случай. — Тя не успя да скрие отбранителната нотка в гласа си. — Помислих, че не бихте искали да чакате. — Така беше по-добре. Настъпателно.

— Мисля, че си идеална за тази работа.

— Лорд Призма?

— Идеална си, защото отказваш да се впечатлиш, Аливиана. Това ми харесва. То…

— Не бих казала, че не съм впечатлена.

Той се ухили.

— Само че ме прекъсна, за да го кажеш.

И по този начин бе доказала правотата му.

Лив реши да си мълчи. Може би не беше добра идея да изпъква сред другите жени, идвали тук — и претърпели неуспех в опитите си да съблазнят Гавин.

— Изглежда, всеки път, когато повикам при себе си жена между тринайсет и шейсет години, тя идва облечена като рутгарска куртизанка — или горяща от желание, или напълно ужасена. Все едно въртя тук горе някакъв бордей.

„Ох, Оролам да ме порази, ами ако съм направила единственото, което ще ме направи привлекателна за него?“

— Вие сте Гавин Гайл — каза Лив, сякаш това обясняваше всичко. И наистина го обясняваше. Ако някоя жена успееше да завърти главата на Призмата, това щеше да промени из основи както собствения и? живот, така и този на цялото и? семейство. Незабавно и за бъдните поколения, и то към по-добро. Като добавим „мъжествен“ и „красавец“ към „Призма“, което вече означаваше могъщ, уважаван и богат, Лив не се съмняваше, че полите се скъсяват, а деколтетата се задълбочават. Беше цяло чудо, че жените не идваха при Призмата голи. Колко ли плат щеше да носи по себе си Ана, ако Призмата бе повикал нея?