Черната призма - Уийкс Брент - Страница 70

Голотата или полуголотата в някои церемонии бе забулена в религиозен и културен символизъм, който почти я лишаваше от еротика. Почти, защото колкото и възвишено да е съзнанието ти, не можеш да пренебрегнеш напълно факта, че гледаш някой, който е гол и невероятно привлекателен. Но празненствата след това, особено при посвещаването, винаги бяха сива област. На тях всички бяха красиви, полуоблечени, с пресния спомен за голотата на всички останали, настроението бе приповдигнато, виното се лееше обилно и хладната официалност внезапно изчезваше.

Тази зелена отлично съзнаваше какво прави. Гавин бе по-висок от нея, така че едвам се сдържаше да не надзърне в почти разтворената и? роба. Вместо това се взря в сърцевидното и? лице и лешниковите и? очи, в които имаше едва забележимо зелено хало. Изглеждаше му позната.

— Ела тук — каза той и посочи между себе си и наставница Варидос. Жената заобиколи каменната маса и дойде на посоченото място, но застана по-близо от необходимото.

— Коя си ти? — попита я Гавин със спокоен глас.

— Казвам се Тизис — отвърна тя и усмивката и? разкри дълбоки трапчинки.

— Тизис чия?

— О — рече жената, сякаш в главата и? нямаше никаква мисъл. — Тизис Маларгос.

— Какво стана, Тизис? — попита той, като се престори, че не е познал името. Баща и? и чичо и? бяха негови приятели — когато беше Дазен. Бяха изчезнали след войната. Най-вероятно убити от разбойници или поробени от пирати. Тя притежаваше характерната за семейството външност. Нищо чудно, че го мразеше. Беше видяла, че има шанс Кип да премине изпитанието, затова го бе саботирала. Смело. Глупаво и вбесяващо, но смело.

— Кандидатът се опита да мами — рече тя. — Захвърли въжето. Сложих го обратно в ръката му.

— Не бива да докосваш кандидата по никакъв начин по време на изпитанието. В това правило има ли нещо неясно?

— Не съм го докоснала… Извинете, върховен лукслорд Призма, но аз сложих въжето в ръката му, без да докосвам кожата. Опитах се да запазя изпитанието чисто.

— Маларгос — каза Гавин. — Рутгарка си, нали?

— Да, лорд Призма.

Гавин я изгледа безизразно.

— Когато вашият собствен Блажен сатрап Радос прекосил Великата река, за да се бие с Кървавите горяни, които го превъзхождали два пъти, помниш ли какво направил?

— Изгорил моста Розанос зад армията си — каза тя.

— Това измама ли е било?

— Аз… не разбирам — измънка тя.

— Той е изгорил моста, за да знаят хората му, че не могат да побегнат. Не им е оставил изход. Те са знаели, до последния човек, че трябва да победят или да умрат. Оттам идва изразът „да изгориш мостовете зад себе си“.

— Но аз го видях да посяга за въжето — възрази тя плахо. Преглътна, изведнъж загубила кураж да противоречи на Призмата в лицето му.

— И ти му го даде.

— Разбира се.

— Значи би построила нов мост зад Блажения сатрап Радос?

— Разбира се, че не, това би било…

— И щеше да го обречеш на гибел. Колко издържа ти, преди да дръпнеш въжето? — попита Гавин.

Тя се изчерви и извърна поглед.

— Седемнайсет секунди. — Загърна робата по-плътно около себе си и най-сетне се прикри.

— А погуби шанса на един младеж да премине изпитанието.

— Можем да го повторим… — започна тя.

— Знаеш, че не можем. След като кандидатът вече знае, че не е истинско, Месомелачката не действа. Всеки ще каже, че е получил специално отношение, защото е мой племенник…

— Не исках да…

— И ти го знаеш! — довърши Гавин, като едва се сдържаше да не повиши глас.

— Няма значение какво си искала — изсъска наставница Варидос.

Докато тя говореше, Гавин отдели малко надвиолетово от светлината на факлите. Само мъничко. Прелестта на надвиолетовото бе в неговата невидимост. Макар в стаята да имаше няколко души, които можеха да видят надвиолетовия луксин, ако присвият очи, Гавин се обзалагаше, че никой от тях не присвива очи в момента. А дори и някой да го правеше, това, което се канеше да направи той, бе толкова дребно и бързо, че дори да гледаха, можеше да го пропуснат. Магическа ловкост на ръцете. Надвиолетовото се събра в пръстите му.

— Ти наруши правилата, Тизис — рече наставницата. — Оплеска задълженията си и може би погуби бъдещето на един младеж.

— Но никой не преминава изпитанието! — възрази жената. Беше станало повод за гордост само да издържиш дълго. Конспирации, тъмни и тесни местенца, височини, паяци, змии и плъхове — Месомелачката атакуваше повечето често срещани страхове. Обикновено, обзет от вярата, че един провал би означавал загуба на всичко, и с очи, разширени от страха, кандидатът притегляше каквито цветове може, преди да дръпне въжето. Разбира се, изпитанието не бе съвършено, но не разполагаха с по-добро.

— Махай ми се от очите — каза Гавин.

Тя си тръгна сумтейки, бясна, и мина между него и наставницата, точно както го бе планирал. Той измъкна от джоба си един камък, като държеше късата пръчка зад китката си, повдигна броката от дупката, изстреля невидимо надвиолетово от върховете на пръстите си и го използва, за да грабне пробния камък от жлебовете му. Дръпна луксина обратно към китката си и закрепи камъка към предмишницата си с надвиолетови връзки, а с последните остатъци надвиолетово в пръста си пусна фалшивия пробен камък в дупката.

Отне му по-малко от секунда и при това почти не се приведе напред.

— Е, нека видим резултатите — каза той, като продължи движението си, за да отметне скъпия брокат от дупката.

Пред очите на наставница Варидос Гавин остави броката настрани, приведе се, бръкна в отвора, хвана пробния камък и го извади. Камъкът представляваше костена пръчка — или от морски демон, изхвърлен на брега, или от слон от вътрешността на Рутгар, — с обсидиан в двата си края. Самата кост беше ценна, но истинското чудо бе обсидианът. Никой не знаеше откъде се събира, копае или изработва съществуващият на света обсидиан. Той бе по-рядък от диамантите и рубините, затова след всеки тест обсидиановите върхове на пробния камък се сваляха, за да бъдат използвани пак.

Суеверните хора го наричаха „адски камък“. Повечето притеглящи просто се радваха, че е рядък, защото това бе единственият камък, който можеше да извлече луксина директно от един маг. Гавин бе чувал, че древните крале и сатрапи — а в по-митичните истории и убийците от Разбитото око — правели цели кинжали и дори мечове от обсидиан. Но обсидианът проявяваше магическите си способности само при две много специални условия. Първо, трябваше да е в почти пълен мрак, тоест пълна липса на светлина във видимия спектър — по някаква причина надвиолетовото и подчервеното не му пречеха. Второ, нуждаеше се от кръвта на притеглящия, при това от отворена рана. Трябваше да има пряк физически контакт между обсидиана и луксина, за да бъде извлечен луксинът от притеглящия. Когато този контакт се осъществеше обаче, тягата бе силна. Порежи рамото на един притеглящ с обсидиан, докато той държи в ръка луксин, и остави камъка притиснат към раната — и след може би десет секунди луксина няма да го има. Учените предполагаха, че е така, защото телата на притеглящите са изпълнени с луксин по всяко време, така че контактът е пряк дори луксинът да се намира в другия край на тялото.

Тъй като скоростта, с която обсидианът изсмукваше цветовете от притеглящите, бе различна за различните видове луксин, те образуваха хубави линии, докато изтичаха от тялото и се вливаха в костената пръчка. Ако някой цвят се образуваше и задържеше и линията бе достатъчно дебела, се смяташе, че кандидатът е достоен да бъде обучен в този цвят. Разбира се, ако цветовете бяха два, кандидатът се смяташе за бихром, а повече от два го правеха полихром.

Гавин взе пробния камък. Усети лек дъх на карамфил, което бе ароматът на надвиолетовия луксин. Задържа камъка само за миг, надявайки се ароматът да се разсее, и го подаде на наставница Варидос. Тя бе ръководителка на изпита и на нея се полагаше да обяви резултатите. Останалите се събраха около тях. Наставницата внимателно свали обсидиановите върхове и ги прибра в специална кутийка, а после вдигна пробния камък над главата си. Върху него имаше ясно изразена дебела зелена ивица, клоняща към синьото, а до нея не толкова дебела синя. Жълтата беше бледа. Имаше и мъничко надвиолетово. Това беше класическо разпределение, най-често срещаното сред притеглящите.