Черната призма - Уийкс Брент - Страница 80

Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.

— Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?

Тя се засмя.

— Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.

Луда или светица — но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.

— Отивам в Гаристън — каза той.

Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.

— Нека ти обясня — побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.

— Някога гледаш ли за зеления проблясък?

— От време на време — отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.

— Аз мисля за него като за намигването на Оролам — рече Бялата.

За нея всичко ли бе свързано с Оролам? Може би умът и? отслабваше.

— Виждала ли си го? — попита Гавин.

— Два пъти. Първият път беше преди… петдесет и девет години ли станаха? Не, шейсет. В нощта, когато срещнах Улбеар. — Гавин трябваше да напрегне ума си, за да се сети за името. Ах, да, Улбеар Раткор, съпругът на Бялата и доста известен човек за времето си. Мъртъв от двайсет години. — Бях на едно празненство, доста отвратена от пияния млад господин, който ме заведе там и със сигурност нямаше да ме изпрати до вкъщи. Излязох навън да подишам малко въздух. Докато гледах как слънцето залязва, видях зеления проблясък и бях толкова развълнувана, че подскочих. За нещастие този много висок младеж тъкмо се навеждаше над мен, за да си вземе чашата с вино, която бе оставил на балкона, и аз му разбих носа с глава.

— Запознала си се с Улбеар Раткор, като си му счупила носа?

— Жената, която той придружаваше онази нощ, не бе особено възхитена. Тя бе красива, грациозна, два пъти по-хубава от мен, и все пак някак си не можеше да се мери с непохватната моя милост. Макар че не мога да си представя, че би била щастлива, ако се бе омъжила за Улбеар, баба ти не ми прости две години.

— Баба ми ли?

— Ако в онзи миг не бях видяла зеления проблясък, баба ти щеше да се омъжи за Улбеар и сега теб нямаше да те има, Гавин. — Бялата се засмя. — Ето, виждаш ли, никога не се знае какво можеш да научиш, като оставиш старите жени да дърдорят.

Гавин беше онемял.

— Да, разбира се, че можеш да отидеш в Гаристън, но никой друг не може да извърши Освобождението и то не може да бъде направено по друго време. Така че има само един вариант: ще пратя всички, които трябва да бъдат Освободени, в Гаристън. Ще трябва да пратя най-бързите ни кораби да пресрещнат техните, за да могат да пристигнат навреме.

— Говорим за война — каза Гавин.

— Е, и?

— Как така „е, и“? — попита той. — Няма да имам време да устройвам празненства, да изстрелвам фойерверки и да изнасям речи.

— Списъкът, с който разполагам, засега съдържа само около сто и петдесет притеглящи. Тази година напливът не е голям. Значителна част от тях със сигурност няма да изкарат до догодина. Да не искаш още осемдесет-деветдесет цветни бяса?

— Разбира се, че не.

— Празненствата са хубаво нещо, Гавин, но проумей какъв си ти. Това е обратната страна на първата ти цел. — Тя бе отгатнала, че се е заклел да изтреби всички цветни бесове заради Севастиан. И подобно на всичко друго, което узнаеше, го използваше, за да го контролира. — Дори и да не вярваш, че Призмата е Ороламовият дар за човечеството, те го вярват. Минутите, които всеки притеглящ прекарва с теб, докато го Освобождаваш, са най-святият миг в живота му. Можеш да им го отнемеш, но това би била възможно най-лошата постъпка. Аз например мога да ти простя много неща, но не бих ти простила това.

От тези думи го заболя.

— А сега ми кажи как успя да оставиш Карис в Тирея, да убиеш един гийст и да се върнеш тук със син за няколко дни. Само пътуването би трябвало да ти отнеме две седмици.

Е, това беше бързо. Гавин знаеше, че тя ще узнае за плъзгуна и кондора веднага щом ги покаже на Карис, но не можа да се сдържи. Сигурно бе прекалено импулсивен. Затова сега разказа на Бялата за тях. Очите и? грейнаха.

— Това е нещо, което си струва да се види, Гавин. Летене! И то с такава скорост! Предполагам, че ще искаш да се върнеш в Гаристън по същия начин?

— Да, и ще взема Кип с мен.

Тя пак го изненада, като не възрази.

— Добре — отвърна. — Ще ти е от полза да научиш нещо за бащинската обич.

„Да, защото със сигурност не съм научил нищо за нея от собствения си баща.“ После Гавин осъзна, че тя има предвид точно това, и се наежи. Но нямаше смисъл да се карат пак за баща му, така че попита:

— Е, а кога беше вторият път?

— Вторият път ли?

— Вторият път, когато си видяла зеления проблясък. Вторият път, когато Оролам ти е намигнал. — Постара се да не влага в гласа си сарказъм. Почти успя.

Тя се усмихна.

— Очаквам с нетърпение деня, когато ще ти кажа това, лорд Призма, но този ден не е днес. — После усмивката и? изчезна. — Когато се върнеш, ще трябва да поговорим за изпитанието на Кип.

— Забелязала си стенните кристали. Мислех, че съм го спрял навреме.

— Може да съм стара, но още не съм изкуфяла.

— Искаш да ме чуеш как си го признавам ли? Добре, Кип за малко да издържи изпитанието — каза Гавин. — Също като Дазен.

— Или още по-зле: да го премине — отвърна Бялата.

52.

Още в първите пет минути след пленяването си Карис разбра, че е в по-голяма беда, отколкото се страхуваше. Огледалците на крал Гарадул я отведоха до един фургон, като през цялото време я държаха на мушка. Не и? вързаха ръцете, което тя сметна за любопитно и което и? даде известна надежда. А после Огледалците я предадоха на няколко притеглящи, всичките жени. Двама Огледалци останаха, насочили пистолети към главата и?, почти без да мигат.

Жените — две червени, зелена, синя и суперхромат — я съблякоха гола и я претърсиха. Бързо откриха наочниците и?. Двамата Огледалци почти не погледнаха към тялото и? и макар че мъжете от лагера надзъртаха да видят каквото могат между обградилите я притеглящи, нямаше нито една неприлична забележка.

Бяха дисциплинирани. Мамка му!

Карис скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед, преструвайки се на смутена. Е, може би не беше съвсем преструвка.

— Горе очите! — заповяда една от червените.

Карис вдигна поглед. Те искаха да виждат очите и?, за да разберат веднага, ако се опита да притегли. Бяха и умни, два пъти мамка му!

Жените набързо претършуваха всичките и? дрехи, като опипаха всеки шев, за да проверят за скрити джобове. После преровиха раницата и? и една от тях внимателно описа всички предмети. Карис се надяваше, че след като открият всичко, ще и? върнат дрехите.

Нямаше този късмет. Вместо това отвориха вратата на фургона и хвърлиха вътре виолетова рокля и долна риза.

— Влизай — каза същата червена, която се бе обадила и преди.

Карис влезе и вратата се затръшна подире и?. Чу как я залостват и овързват с вериги.

Във фургона бе доста просторно. Имаше сламеник, на който да спи, нощно гърне, чаша вода, няколко одеяла и възглавница — всичките виолетови, най-дълбокият цвят от синия спектър, който бяха успели да открият. И ако се съдеше по острата миризма, всички прясно боядисани. На прозорците имаше решетки и виолетово стъкло, покрито от външната страна с виолетов плат. Явно взимаха уменията и? на сериозно и от огледа на очите и? и магическите и? факли бяха разбрали, че може да притегля червено и зелено. Вместо да рискуват с цвят, който се намира между нейните, бяха избрали цвят в най-далечния край на спектъра, който тя не притегля.

Това беше странна любезност. Биха могли просто да и? вържат очите, разбира се, но превръзките падаха. Повечето похитители обаче щяха да боядисат фургона в черно и да я оставят да живее в мрак. Това бе също толкова ефективно, но изискваше повече труд. Ако един притеглящ не може да вижда своя цвят или няма лещи и бяла светлина, не може да притегля. Карис бе кажи-речи толкова безпомощна, колкото бе възможно. Ненавиждаше това чувство.