Черната призма - Уийкс Брент - Страница 83

И кой би заподозрял нещо? Жената можеше да се промъкне в стаята му, да го хвърли от балкона и после просто да си тръгне. Дори да разберяха кой е бил на същия етаж по това време, кой би очаквал убийцата да е някаква едра жена? Щяха да решат, че Кип се е прекършил след изпитанието и е скочил. Никой нямаше да разбере.

А и кого го интересуваше?

Почувства мъчителна празнота в гърдите си.

Открай време беше самичък. Дори когато живееше в Ректън не се чувстваше на мястото си. Беше прекалено дебел и недодялан за Иза, прекалено умен, за да изпитва някаква близост със Сансон, който бе доста простоват и обект на безмилостните подигравки на Овен, прекалено млад за Лив. Беше смятал, че като стане част от Хромария, за първи път в живота си ще принадлежи към нещо. Но и тук пак щеше да е различен. Щеше да е различен и сам, където и да отидеше.

Оролам, защо не бе оставил онази жена да го хвърли? Щеше да изпита няколко секунди ужас, преди тялото му да се разбие в скалите. Но после ужасът щеше да свърши, всичко щеше да свърши и вълните щяха да отмият кървавата каша.

Някой го зашлеви. Кип се олюля. Потърка челюстта си.

— Говори, Кип — каза Гавин.

И Кип разказа всичко. Лив заби очи в пода, когато стигна до момента как е излязла, след като и? бе казал, че баща и? е мъртъв.

— Значи през цялото това време генерал Данавис е живял в някакво затънтено селце? — обади се командир Железни. Хвърли поглед към Лив. — Съжалявам. Знаех, че имаме Данавис в Хромария, но не мислех, че сте роднини. — Прокашля се и млъкна.

— Не бих се изненадал, ако се е спасил — каза Гавин. — Генералът винаги е бил лукаво копеле, и го казвам в най-добрия смисъл.

Лив се усмихна немощно и кратко. После Кип им разказа и останалото.

Когато свърши, Гавин и Железни се спогледаха.

— Разбитото око? — попита Железни.

Гавин сви рамене.

— Няма как да знаем. Разбира се, точно това е целта.

— Кое? — попита Кип.

— Магистрите казват, че било мит — възрази Лив. Призмата и командирът на Черната гвардия се обърнаха да я изгледат. Тя преглътна тежко и заби очи в пода.

— Магистрите са отчасти прави — каза Железни. — Орденът на Разбитото око е прочута гилдия от убийци. Специализират се в убийството на притеглящи. Били са изкоренявани и унищожавани поне на три пъти, ако не и повече. На никой сатрап или сатрапа не им е приятно да губят магове, които струват толкова скъпо, преди края на естествения им живот. Смятаме, че всеки път, когато орденът е бил възстановяван, това не е имало връзка с който да било от предишните ордени.

— Ако се изразим простичко — каза Гавин, — някакъв главорез събира около себе си още главорези с надеждата да изкара много пари, като забие нож в гърба на няколко притеглящи, и се наричат Ордена на Разбитото око, за да могат да искат тлъсти възнаграждения. Това си е чиста проба измама.

— Откъде знаете? — попита Кип.

— Защото ако бяха истински, щяха да са по-добри в работата си.

Кип се намръщи. Неговата убийца беше доста добра.

— Не искам да кажа, че всички са еднакво некадърни, Кип — рече Гавин. — Точно там е работата. Всъщност изобщо не трябваше да го споменаваме. Това не ни доближава ни най-малко до истинския проблем. Независимо дали орденът е истински, или не, някой е пратил убиец да те премахне. Не си бил тук достатъчно дълго, за да си създадеш врагове, така че явно става дума за мой враг. Можем да направим само едно.

Кип налапа стръвта.

— Какво? — Не искаше да признае, че вече си е създал враг. Но със сигурност онзи изпитващ, магистър Галден, не би му пратил убиец, нали?

— Ще бягаме. — Гавин се ухили дръзко, по момчешки, и очите му светнаха.

— Какво?! — попитаха едновременно Кип и Лив.

— Ще се видим на пристанището след час. Лив, това включва и теб. Ти ще си наставница на Кип. Отиваме в Гаристън.

— В Гаристън ли? — попита Лив.

— Стягайте си багажа бързо — нареди Гавин. — Никога не знаете къде може да се спотайва орденът. — И се ухили пакостливо.

— О, благодаря много — рече Лив.

— Багаж ли? — попита Кип, докато Гавин изхвръкваше от стаята. — Че аз нямам нищо!

54.

Затворникът огледа внимателно мъртвеца и каза тихо:

— Ще те убия.

— Аз не умирам лесно — отвърна мъртвецът и устните му трепнаха. Седеше срещу Дазен, в стената си, свил колене, с ръце в скута, насмешливо имитирайки неговата поза. Хвърли поглед към грижливо изплетеното нещо в скута на Дазен. — Кой би си помислил? — рече замислено. — Гавин Гайл, толкова търпелив, толкова кротък, толкова доволен да върши женска работа.

Дазен огледа творението си. Бе изплетено от собствената му коса, толкова плътно, колкото можеше да го направи със спокойното синьо, течащо през тялото му. Дори не бе сигурен колко време се е трудил над него. Може би седмици. Представляваше нещо като малка купичка. Той огледа лъскавата и? вътрешност. Стори му се, че забеляза някакво несъвършенство, затова избра дълъг, но идеално закръглен нокът и застърга методично около носа си и по челото си. Събра олющената кожа и най-важното, безценната мазнина, с друг нокът и я размаза внимателно върху проблемното място.

Щеше да има само един шанс. След толкова много години не смяташе да оплеска нещата.

Със стабилна ръка и кожа, изпълнена със синьо, събра още мазнина и я размаза по стената точно над лицето на мъртвеца.

— Това не променя нищо, Гавин — каза мъртвецът.

— Да, все още не — отвърна той.

Стана и притегли нож. Отряза кичур от мазната си коса. Плю на него и го затърка в мръсната си кожа, за да го изцапа колкото се може повече.

— Не се налага да го правиш — каза мъртвецът. — Това е лудост.

— Победа е — възрази Дазен. Прокара плавно острието от син луксин по гърдите си.

— Ако смяташ да се самоубиваш, китката или гърлото ще свършат по-добра работа — отбеляза мъртвецът.

Дазен не му обърна внимание. С мръсните си пръсти разтвори раната и натика гнусната маса от коса и мръсотия под кожата си. Кръв потече по гърдите му и червеното почти го изкуши да се опита да притегли директно, но не бе достатъчно — знаеше го от опит. Той сложи ръка на гърдите си и притисна раната, за да я затвори и да спре кървенето.

След няколко периода на сън килията щеше да бъде почистена при ежеседмичната баня на Дазен. Скоро след това, в зависимост от това колко добре е планирал и гадал, щеше или да избяга, или да е мъртъв.

Докато държеше синьото, откри, че не му пука особено кое от двете.

55.

Докато тъпчеше дрехи в една раница, Лив прочисти неловко гърло и каза:

— Аз, хм, тази сутрин се върнах, за да се извиня.

— Ъ? — рече Кип. Сред дрехите в ръцете и? имаше някакво дантелено бельо. Това го разсейваше.

— Когато се опитаха да те убият.

— О, ами, приемам извинението — смотолеви Кип. За какво му се извиняваше? Размърда тежката раница на гърба си — беше му я дал командир Железни. На командира явно не му бе отнело почти никакво време да събере малко резервни дрехи, мях с вода, инструменти и дори къс меч за Кип. Кип още не бе намерил начин да я нагласи удобно на раменете си.

Беше дошъл в стаята на Лив, за да и? помогне с приготвянето на багажа, но тя никак не улесняваше нещата. Кип хвърли още един поглед към гащичките.

— Това е само бельо, Кип. — Уф, спипаха го!

— Прозрачно е — каза Кип. Как можеше да се побере човек в такова малко парче плат?

Лив сведе поглед и лекичко се изчерви, но продължи играта. Подхвърли гащичките на Кип, който инстинктивно ги улови и веднага се почувства неловко.

— Ще провериш ли дали са чисти? — попита тя.

Веждите на Кип подскочиха толкова високо, че заседнаха някъде три етажа по-нагоре.

— Дразня те. Току-що се преместих и ми дадоха съвсем нови дрехи. Всичко тук е ново.

— Освен моята наивност, очевидно — рече Кип. Вече за втори път през последните два дена го правеше на глупак.