Черната призма - Уийкс Брент - Страница 84

Тя се засмя.

— Страхотен си, Кип. Това е все едно да се гавря с малкото си братче, което никога не съм имала.

„О, сравнението с малкото братче. Точно каквото иска да чуе един мъж от красива жена. Току-що ме кастрираха.“

— В такъв случай повече или по-малко смутен трябва да се чувствам, като държа бельото на сестра си?

Лив се засмя пак.

— А това по-добре или по-зле ще е? — Вдигна нещо черно и дантелено, което приличаше повече на две ленти, вързани артистично.

Кип зяпна.

После тя притисна бельото към ханша си и повдигна закачливо вежда. Кип се разкашля.

— Мисля, че трябва да седна — каза. Както се и надяваше, Лив се засмя, но той всъщност изобщо не се шегуваше. Отстъпи към един стол — и моментално се блъсна в някого.

— Я внимавай — каза командир Железни. — Не би искал да налетиш на някой, докато малкият ти меч стърчи, нали?

Кип онемя от ужас. Малък? Лив видя физиономията му и избухна в толкова силен смях, че се строполи на леглото. Смя се, докато не започна да пръска слюнки — доста неподобаващо за една дама, — а това я накара да се засмее още по-силно.

Кип се обърна и усети твърдата ръка на Железни да избутва раницата настрани, за да не го намушка с прибрания в ножница меч, поставен най-отгоре.

Ах, значи този малък меч! Облекчение заля Кип, докато не видя как Железни сведе поглед към гащичките в ръцете му.

— Искаш ли да ти намеря някои по мярка? — попита сухо командирът.

Лив пак се разсмя толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

— Аливиана — каза Железни. — Готова ли си с багажа? Защото тръгваме след пет минути.

Смехът и? секна моментално. Тя скочи от леглото и затършува бясно из вещите си. Железни позволи по лицето му за миг да пробяга самодоволна усмивка, после пусна до Кип още една раница и тръгна да излиза. Преди Кип да успее да го попита, Железни подхвърли:

— Действай, генийче. Ако не си проумял как да нагласиш ремъците на раницата си преди да се върна…

Не довърши заплахата. Нямаше и нужда.

Скоро крачеха заедно по пристанището. Въпреки заплахите си Железни им бе помогнал малко в подреждането на раниците. Това включваше предимно прехвърляне на вещи от раницата на Лив в тази на Кип. Когато Кип зададе премълчания въпрос — защо ме караш да нося нейните вещи? — Железни отговори: „Да си момиче е по-сложно. Проблем ли имаш?“ Кип побърза да поклати глава.

Докато вървяха по пристанището, покрай рибари, които разтоварваха улова си, различни чираци, търчащи насам-натам, безделници, търговки, спорещи с капитани за цените на стоките или транспорта — общо взето цялата обичайна дейност за деня, — много хора спираха заниманията си за няколко секунди. Разбира се, не за да гледат Кип. А да гледат командир Железни. Мъжът бе едър, внушителен и красив и крачеше с пълна самоувереност, но не само физическото му присъствие привличаше такова внимание. Кип осъзна, че той освен това е и известен.

Когато се обърна да огледа лицата, взиращи се в командир Железни, видя как на пристанището се появи Гавин. И докато за командир Железни работата забавяше ход, за Призмата спря напълно. Той прекоси пристанището, като се усмихваше и кимаше механично на хората, но те се отнасяха към него сякаш е почти бог. Никой не се опита да докосне самия Гавин, но доста докоснаха плаща му, докато се развяваше покрай тях.

„Какво правя аз сред тези хора?“

Само преди седмица Кип чистеше повърнато от лицето и косата на майка си, докато тя лежеше в безсъзнание след поредния запой. В схлупената им колиба. С пръстен под. Никой в затънтеното им село не му обръщаше никакво внимание. Той беше синът на наркоманката. Или може би дебелакът. „Не ми е мястото тук.

Никога не съм имал свое място. Майка ми казваше, че съм съсипал живота и?, а сега съсипвам и живота на Гавин.“

Кип не можеше да не се сети за последните думи на майка си и обещанието, което и? бе дал, докато умираше. Беше се заклел да отмъсти за нея, а не бе направил нищо, за да изпълни клетвата си.

Казваха, че самият Оролам бдял за спазването на клетвите. Кип не бе научил нищо, а ето че вече се връщаха.

— Хей — подхвърли Лив. — Защо си толкова умърлушен? — Докосна го по ръката и той усети някакъв гъдел на мястото на допира. Бяха спрели на едно празно място на пристанището, в края на рампа, спускаща се към водата, и командир Железни притегляше луксинова платформа, първия елемент при изграждането на скул.

— Ами, хм, не знам. Като си мисля за Тирея, неволно се сещам за… — И от някакво място, което Кип изобщо не подозираше, че има в себе си, сълзите се опитаха да избият при мисълта за смъртта на майка му. Той ги потисна, запази ги за някой друг, който повече заслужава оплакване. — Знаеш ли, надявам се, че баща ти е добре, Лив. Той… той винаги беше мил към мен. — Единственият в цялото село.

Но дори и при майстор Данавис имаше някаква стена, точка, отвъд която той не допускаше Кип. Дали заради собствената си история, която трябваше да пази в тайна? Или пък ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо нередно у самия Кип?

— Кип — каза Лив. — Всичко ще се оправи.

Той я погледна и не можа да сдържи усмивката си. Оролам никога не бе създавал по-красива жена. Лив бе толкова лъчезарна, че би могла да засрами залеза. Той потъна безнадеждно в трапчинките и?. Извърна поглед.

„Малко братче“, присмя се сам на себе си. Момче, с което е забавно да се шегуваш, но не и мъж. Отчаянието заплашваше да го задуши.

— Благодаря — успя да процеди през буцата в гърлото си. — Може ли да закуся нещо? — обърна се към Железни.

— Да, разбира се — отвърна едрият мъж.

— Страхотно!

— Когато се върнем.

— Ама…

— Млъквай. Лорд Призма вече е тук.

Гавин — всички очи все така бяха вперени в него — спря пред командир Железни. Погледна раницата му. Няколко дълги секунди никой от двамата не проговори.

— Не можеш да дойдеш — каза Гавин. — Няма да взимам телохранител.

— Аз не идвам с вас — каза Железни.

— Тогава слизай от скула ми.

— Идвам с Кип. Той е член на семейството на Призмата и има право на защита.

— Ти си командир на Черната гвардия и не можеш…

— Мога да правя каквото сметна за подходящо, за да изпълнявам задълженията на Черната гвардия. И никой не може да ми се бърка в това. Никой.

— Ама ти наистина си лукаво копеле, нали? — рече Гавин.

— Затова съм още жив — отвърна Железни. — А много вероятно и вие.

— Печелиш, но нека ти напомня за клетвите ти — изсумтя Гавин.

Железни изглеждаше засегнат.

— Скоро ще разбереш — каза Гавин. — Хайде, всички, качвайте се.

После бързо и ловко притегли комплект от специалните гребла, с които задвижваше скула, но видимо остави място за Железни да притегли и свои, което командирът направи, макар и доста по-бавно. Междувременно Гавин притегли пейка за Кип и Лив и ремъци, които да държат багажа в лодката.

При последното Железни сбърчи нос, сякаш се чудеше защо е нужно багажът да бъде вързан, но не попита. Потеглиха след броени мигове. Гавин движеше своите гребла, а Железни — своите, и лодката се устреми извън залива.

Почти веднага започна да завива наляво. Това бе страната на Гавин. Кип осъзна, че Железни гребе по-бързо от Гавин и тази неравномерност ги изтласква настрани. Гавин погледна Железни, който му се ухили в отговор и продължи да гребе с големи дълги махове. Гавин увеличи скоростта. Железни направи същото. Гавин и той. Скоро летяха по водата.

Лив погледна към Кип.

— Можеш ли да повярваш? Никога не съм се движила толкова бързо!

Кип се засмя.

— Какво? — попита тя.

— Ще видиш.

Мъжете навлязоха в ритъм. Бързаха, състезаваха се, но никой не се опитваше да съкруши другия.

— Кога ще срещнем кораба ви? — попита Железни, като повиши глас, за да го чуят през вятъра.

— Ще прекосим морето с това — отвърна Гавин.

Железни се засмя.

— Да бе! Май сте по-издръжлив, отколкото си мислех!

Кип се ухили. Едрият париец явно не вярваше на Гавин, но нямаше нищо против да поддържа играта.