Черната призма - Уийкс Брент - Страница 98

— Хлътнала си малко? — подметна баща и?.

Червенина плъзна по бузите и?.

— Може би мъничко — измърмори тя.

— Бих се учудил, ако не си. Той е такъв, какъвто е — рече Корван и сви рамене.

— Наистина ли не е виновен за смъртта на мама? — попита Лив, чувствайки някаква слабост.

— Виновен? Това е сложно понятие. Ако двамата Гайл не бяха започнали война, дали майка ти щеше да е още жива? Вероятно. Но мога да ти кажа две неща: Гавин никога не е заповядвал, нито желал смъртта на майка ти и е влюбен безгранично и навеки в една жена, и това не си ти.

— Това не са ли три неща? — попита Лив и се ухили.

Той отвърна на усмивката и?.

— Получаваш едно безплатно, защото си ми дъщеря.

— Какво прави Призмата тук? Неговите хора са опожарили този град, избили са десетки хиляди. Оттогава не е проявявал интерес към Гаристън, така че какво иска сега? Все едно градът нямаше значение, когато никой не го искаше, а сега, когато някой го иска, той не може да си позволи да го загуби?

— Братята Гайл не бяха двама, а трима. Най-малкият, Севастиан, беше убит от син бяс, когато Гавин беше на тринайсет. Първата цел на Гавин е да пази невинните от цветни бесове. Или пък, ако не искаш да гледаш на това като на благодеяние, да убива цветни бесове където ги намери. Крал Гарадул използва цветните бесове, или поне Призмата смята така. Значи той трябва да бъде спрян.

— Син бяс ли? В това няма никакъв смисъл. Сините са логични, нали?

— Лив, хората говорят за разкъсването на халото така, сякаш полудяваш веднага, сякаш границата е толкова рязка като между живота и смъртта. Не е. Някои цветни бесове могат да запазят подобие на здрав разум в течение на седмици или дори месеци. Някои се чувстват добре нощем, но на светлина биват напълно обладани от цвета си. Лудостта всеки път е различна. Един син може да изпадне в убийствена ярост; един червен може да изглежда спокоен и философски настроен. Точно затова са толкова опасни. А сега, ще ми помогнеш ли?

— Само кажи какво да направя.

— Знаеш ли как се правят луксинови гранати?

— Какво? Не.

— А бе на какво ви учат вас, мъждивците, в Хромария днес?

— Хей!

Корван се усмихна.

— Носиш ли си очилата?

— Разбира се — каза Лив.

— Добре, малко жълто ще ми е от полза.

— Не съм много добра в жълтото. Искам да кажа, не мога да правя твърда „ярка вода“.

— Не от това имам нужда — каза Корван. — Знаеш ли какво става, като смесиш червено и течно жълто, запечаташ ги херметично в синя черупка и после я разбиеш в нещо?

— Ъъъ, нещо хубаво? — попита Лив.

— Бум! — отвърна Корван. — За черупката можеш да използваш и надвиолетово, но това прави хвърлячите нервни.

Да вземеш в ръка експлозив, когато не можеш да видиш дали черупката му е цяла? Лив разбираше как някои хора биха се изнервили.

Корван и? подхвърли топка от син луксин. Тя я улови и се изненада, когато топката изтрака. Огледа я по-внимателно. Вътре имаше едри сачми, като за мускет. По някаква причина това я смая.

— Тези, тези…

— Тези неща са причината гранатите да убиват. Това правим в момента, Аливиана. Убиваме хора. Тук и сега. Използваме Ороламовия дар, за да избиваме чедата на Оролам. Повечето от които са глупаци и по всяко друго време биха могли да ни бъдат приятели. Светът е сурово място. Или предпочиташ да те лъжа? Може би все пак искаш да бъдеш пазена?

Лив почувства как кръвта се отцежда от нея. Думите на баща и? бяха като гъба, която попиваше илюзиите и?, заличаваше крехката радост да се намира отново заедно с него, да разчита на някого да взема решения вместо нея. Нещо в душата и? се прекърши.

— Татко, не мога да го направя — каза тя. — Не мога да убивам тирейци, нито заради Хромария, нито защото ти казваш така.

За миг зърна в очите на баща си скръб. За първи път през целия и? живот той изглеждаше стар, измъчен.

— Лив. — Той млъкна за малко. — По някое време трябва да решиш не просто в какво ще вярваш, но и как ще вярваш. В хора ли ще вярваш, в идеи ли, или в Оролам? Със сърцето си или с главата си? Дали ще вярваш в онова, което е пред теб, или в онова, което си мислиш, че знаеш? Защото някои от нещата, които си мислиш, че знаеш, са лъжи. Не мога да ти кажа кои и съжалявам за това.

На Лив и? се стори, че това е неговият дълъг начин да и? обясни какво значи „Вярност към един.“

— Ти какво избра, татко? Идеите или хората? — попита тя. Макар че току-що го бе видяла да се моли, знаеше, че баща и? не е много религиозен. Тази част от него бе умряла заедно с майка и?. Молитвата му вероятно представляваше нещо от рода на: „Браво, господине. Това е прекрасен залез.“ Баща и? отхвърляше идеята, че Оролам се интересува от отделните мъже или жени, или даже нации, като стана дума.

Видя го как премигна. Устата му се отвори и бързо се затвори. Очите му, вперени в една точка, се изпълниха с болка.

— Не мога да ти кажа — отвърна накрая.

„Не можеш да кажеш, защото така и не си направил този избор? В такъв случай как можеш да ме поучаваш?“ Но в това нямаше логика. Баща и? бе най-добрият човек, когото познаваше.

Не, не беше това. Баща и? бе живял живота си по този начин, защото вярваше в определени идеи. Това го бе накарало да се бори срещу Гавин Гайл, да се откаже от всичко в тази борба. Той беше човек с идеали. Точно тези идеали го бяха накарали да стои настрани от Хромария, да се противопоставя на желанието на дъщеря си да иде да учи там. Страхуваше се, че тя ще бъде покварена от тамошната липса на идеали.

И страхът му се бе оказал основателен, помисли си гузно Лив. Тя наистина бе покварена. Беше се съгласила да шпионира Гавин. Беше също толкова лоша като всички други в Хромария.

Но това не обясняваше защо баща и? изведнъж е решил да се бие на страната на мъжа, когото би трябвало да мрази. Идеалите не се бяха променили. Идването на Гавин тук, за да се бие с тирейци, би трябвало да накара баща и? да се бори още по-яростно срещу него.

Оролам, а може би баща и? също бе покварен. Може би го бяха купили. Може би беше продал идеалите си като всички останали. Сърцето я заболя само при мисълта за това, но защо иначе той нямаше да иска да и? каже отговора на един очевиден въпрос? Защото това би направило двуличието му несъмнено?

Целият шибан Хромарий беше покварен. Омърсяваше всичко, до което се докосне. Лив се бе намирала на самото му дъно. Беше видяла как се отнасят с монохромите, как се отнасят с тирейците. А сега се бе превърнала в част от властта. Почти се бе сприятелила със самия Призма — и това и? харесваше, харесваше и? да говори с един могъщ човек, да се къпе в неговото внимание. Харесваха и? красивите рокли, харесваше и? да се отнасят с нея като със специална и заслужаваща внимание. И за да запази тази власт, тя се бе продала — толкова, толкова лесно. Но така ставаха нещата в Хромария. Той бе покварил дори баща и?.

— Лив — каза баща и?. — Лив, довери ми се. Знам, че ти е трудно, но те моля.

— Да ти се доверя? Когато ти не искаш да се довериш на мен? — попита тя наранена.

— Ливи, моля те. Аз те обичам. Знаеш, че не бих сторил нищо, с което да ти навредя.

И тогава изведнъж всичко и? стана ясно и на Лив и? секна дъхът. Как бе успял Призмата да накара баща и? да предаде всичко, което му е скъпо? Защо баща и? избягваше съвсем простички въпроси? Защото я обичаше. Корван бе покварен, но не от пари, власт или секс. Тя знаеше, че не би продал душата си толкова евтино. Така че с какво Призмата държеше Корван? С Лив.

Гавин Гайл я използваше, за да принуди баща и? да му се подчинява. Тя не знаеше каква точно е била заплахата и подкупът, но нямаше значение. Лив беше подкупена и заплашена точно по същия начин, само че от рутгарците. Вече знаеше как се играе тази игра. Тя бе предала принципите си, защото обичаше Вена. Баща и? предаваше принципите си, защото обичаше нея.

Корван бе избрал да отдаде верността си единствено на своето семейство. Което ще рече Лив. И това означаваше, че не може да и? каже. Защото ако и? кажеше, тя щеше да развали всичко и да обезсмисли саможертвата му.