Черната призма - Уийкс Брент - Страница 99

Сърцето на Лив бе разбито. Тя трябваше да потисне емоциите си, за да не избухне в сълзи. Това бе жестоко. Толкова жестоко! Как можеше Гавин да направи такова нещо и после да и? се усмихва?

Защото това представляваше Хромарият. Усойници и злодеи, всички до един. И Корван бе направил каквото му е по силите да я държи надалеч от него — само дето не и? заповяда да не ходи там, защото не бе толкова деспотичен. Грешката си беше нейна. Лив преглътна внезапно появилата се буца в гърлото и?. Баща и? беше посрамен заради нея. И заслужаваше нещо по-добро от това тя да разобличава срама му.

Усмихна се колкото можеше по-храбро, с престорено примирение.

— Разбирам, татко. Вярвам ти. Само ми кажи всичко, което можеш. Така честно ли е?

— Честно е — отвърна Корван с нескрито облекчение. — Обичам те, Ливи.

— Знам, татко.

И Гавин Гайл щеше да си плати, задето е обърнал тази обич срещу него.

64.

„Просто е, Кип. Не искат от теб да притеглиш скрипец или скул. Една малка зелена топка. Нищо работа.“

Седеше с кръстосани крака, сложил зелените си очила, с бялата плоча в скута си и напрягаше воля. Правеше го от два часа. А какво точно правеше? Нищо. Как се очаква да запазиш концентрация върху притеглянето, когато в продължение на часове не се случва нищо? Стомахът му пак се оплакваше. Вече го правеше непрекъснато, защото наближаваше пладне.

Никаква храна, докато не притегли? Това беше жестоко. Беше мъчение. Беше невъзможно.

Кип вдигна очи. Гавин ги бе извел само на няколкостотин крачки извън Портата на Любовницата, до руините на някогашната външна стена. Когато пристигнаха, тук вече работеха стотици мъже, а оттогава към тях се бяха присъединили мнозина от онези, които чакаха на опашката при портата. Те изравяха основите на стената чак до твърдата скала под тях, поне на четири стъпки дълбочина на няколкото места, които Кип виждаше. Изкопните работи обаче вървяха по-бързо, отколкото той смяташе за възможно, както поради големия брой работници, така и поради песъчливата почва, покрита само с оскъдна растителност.

Гавин се взираше в някакви чертежи заедно с майстор Данавис. Или трябваше вече да го нарича генерал Данавис, помисли си Кип. На генерала му идваше толкова естествено да командва хората да вършат това или онова — точно както бе нареждал някога и на него, — че Кип се зачуди как така никога не се е питал що за човек е майстор Данавис. Той явно бе прекалено важен за селце като Ректън, но Кип изобщо не се бе замислял върху това. „Децата мислят само за себе си, Кип.“

— Не е достатъчно добро — казваше Гавин. — Не, детайлите са добре. Детайлите са идеални. Но старата стена не ни спря, така че защо да издигаме наново нещо толкова недодялано?

Ще издигат наново стената? Гавин не беше ли казал, че войската на крал Гарадул пристига след четири-пет дена?

— Късметлии ще сме, ако разполагаме с нещо, което да е просто недодялано — отвърна генерал Данавис. — Късметлии ще сме, ако изобщо успеем да завършим нещо.

— Донеси ми рисунките на Раткаесон — каза Призмата.

— Сериозно ли смяташ да построиш стена въз основа на художнически интерпретации на някакъв митичен град?

Мускулът на челюстта на Гавин заигра от раздразнение.

— Разбрано, лорд Призма — рече генерал Данавис и кимна отсечено.

— Доведи и дъщеря си — каза Гавин. — Една надвиолетова ще ми е от полза.

Леко колебание.

— Разбира се.

Генералът яхна коня си и препусна към града. Личната му рутгарска стража го последва.

И ето че макар цяла сутрин да бе разговарял неспирно с работници, рутгарски стражи и генерал Данавис, Гавин изведнъж остана сам. Погледна към Кип. „Опа, аз май трябваше да притеглям.“

Гавин повдигна вежда насреща му.

— Още ли не си изгладнял?

Кип направи кисела гримаса.

— Благодаря, че ми напомни.

— Кип, зеленото повече от всеки друг цвят може да бъде обобщено с една дума. Всички други изискват поне няколко, малко увъртане, някакви определения. Зеленото е диво. Всичко добро или лошо, което се асоциира с дивото, се съдържа в същината на зеленото. Ето защо мога да ти кажа, че ти е нужна единствено воля, защото волята и дивото вървят ръка за ръка. Ако беше начинаещ син, щеше да се наложи да ти обясня логиката на притеглянето, хармонията, реда, какво е мястото му в света. Но ти не си такъв. Някакви въпроси?

„Не и за притеглянето.“

— Какво стана с онзи артилерист?

— Какво? — попита Гавин.

— Онзи на илитийския кораб, който едва не ни уби. Точно преди да го застрелям, оръжието му избухна.

— Случва се — отвърна Гавин. — Слагаш прекалено много барут и мускетът не може да издържи на заряда.

— Същият артилерист, който едва не ни улучи от петстотин крачки? Да е преценил грешно заряда на един мускет?

Гавин се усмихна. Обърна дланта си нагоре. В нея нямаше нищо. „Ах, да.“ Кип присви очи. В дланта на Гавин лежеше надвиолетова топка.

— Виждаш ли я? — попита той.

— Виждам я.

Гавин протегна ръка. Чу се тих пукот и ръката му отскочи назад. Надвиолетовата топка полетя като мускетен куршум.

— Запуших дулото на мускета — каза Гавин и сви рамене. — Можеш да го направиш с всякакъв цвят. Е, в случая с жълтото само ако умееш да го притеглиш твърдо, разбира се, но иначе кажи-речи всичко върши работа.

— Защо не го уби?

— Можеше и да го убия — каза Гавин. — Да ти избухне мускет в ръцете не е шега работа. — Той сви рамене. — Познах го. Беше наемник по време на войната. Биеше се ту за мен, ту за брат ми, а понякога и за всеки капитан, който му плати достатъчно. Той е пияница и мошеник и най-големият майстор с оръдията в Седемте сатрапии. Не знам какво е рожденото му име, но сега го знаят просто като Топчията. Това е неговата същност. Първата му работа като артилерист беше на кораб, наречен „Авед Барая“ — „Огнедишащият“.

— „Огнедишащият“? Онзи „Огнедишащ“? — възкликна Кип.

— Единственият кораб, за който се знае някога да е убил възрастен морски демон. Тогава Топчията беше може би на шестнайсет. — Гавин тръсна глава, за да прогони спомена. — Убивал съм много хора, Кип. Но понякога човек се поколебава и колкото и лошо и опасно да е това, харесва ми да си мисля за него като за признак, че в мен все още е останало нещо човешко. Освен това знаех, че като накарам мускета да избухне в ръцете му, това ще го вбеси. Доколкото го познавам, той си го е изработил сам и вероятно се чуди кой, по дяволите, е сложил прекалено голям заряд в безценното му оръжие. — Гавин хвърли поглед към един богато облечен рутгарец, който се приближаваше към тях, заобиколен от стражи и роби, които носеха подвижна шатра, за да пазят сянка на светлокожия мъж. — Оставям те да работиш — рече Гавин. — Може би ще предпочетеш да побързаш, слугите ще донесат обяда всеки момент.

„Тъкмо когато почти бях забравил за стомаха си. Благодаря.“

Кип бутна очилата нагоре по носа си — те все се плъзгаха надолу и не бяха никак удобни — и се взря в бялата плоча. Диво. Диво, необуздано, растящо. Рутгарският благородник — Кип предположи, че е губернаторът, — се оплакваше жално на Гавин от нещо си там и позата му издаваше, че не бърза. Кип се опита да го изхвърли от ума си.

„Зелено. Хайде, да поемем малко диво.

Диво, ето една хубава дума за мен. Кип дивият. Доста подивявах, когато Овен ме наричаше Дундьо, нали? Доста подивях и когато ме накара да отстъпя за Иза. Ако бях малко по-див, сега тя щеше да е жива. Да си див е обратното на това да си управляван, а аз цял живот съм бил управляван. Управляван от Овен. От Овен! Селският побойник. Едно момче! Та то дори не можеше да се нарече побойник.“

Ако Кип му беше казал да върви във вечната нощ, ако го бе наругал, какво можеше да направи Овен, освен да го набие? Мускулите му не можеха да се мерят и наполовина с ума на Кип.

Е, сега вече не можеха да се мерят с нищо, след като вече гниеха.

От тази мисъл му се догади. Не искаше Овен да е мъртъв. Момчето си имаше и много хубави качества. Или поне малко. И макар Кип да не съжаляваше ужасно, че Овен е мъртъв, искаше му се да бе жив, за да може да се изправи срещу него сега.