Черната призма - Уийкс Брент - Страница 85

След двайсет минути вече всички кораби се бяха изгубили от погледа им. Почти без да забавя гребането си, Гавин вдигна ръка и притегли една от големите тръби, които Кип го бе видял да използва, за да тласка плъзгуна. Железни я изгледа озадачено.

— Това имах предвид, като те попитах за клетвата ти — рече Гавин. — Секретност.

— Тръба, свързана с друга тръба. Тайната ви е в безопасност у мен, о, Призмо — отвърна ухилено Железни. — Надявам се обаче да ни спаси от това завиване наляво.

Гавин спусна тръбата във водата. Палубата потрепери, когато първата топка луксин потъна в двигателя, после той бързо навлезе в познатото за Кип „пуф-пуф-пуф“ и плъзгунът се стрелна напред. Цялата лодка се надигна и Железни едва не падна, когато греблата му се озоваха извън водата.

Плъзгунът бавно набра скорост и започна да прескача от вълна на вълна, после скоковете станаха все по-големи и скоро платформата вече изобщо не докосваше вълните. След малко изуменият Железни присъедини усилията си към тези на Гавин и скоростта им нарасна още повече.

Водата бе толкова бистра, че Кип виждаше как тръбата пори вълните под тях. Гавин бе оформил малки крилца на всяка тръба. Именно на тези крилца целият плъзгун летеше над вълните. Вятърът бе невероятно силен, но Кип все пак чу радостните възгласи на Железни.

Часове по-късно, когато слънцето се бе спуснало наполовина към хоризонта, Гавин реши да минат пак към гребане, преди Гаристън да се е появил пред очите им. Докато плъзгунът се отпускаше обратно върху вълните, Железни се отдели от своята тръба.

На лицето му бе изписана почуда, благоговение. Той буквално трепереше. После се поклони на Гавин.

— Милорд Призма. Вие направихте света малък.

Гавин кимна, приемайки този знак на признание.

— Малък може би. Но не и безопасен. Забеляза ли една корвета в онази посока?

Железни поклати глава. След като вече не бе повдигана от действието на тръбите, лодката им лежеше ниско във водата. Но докато командирът притегли нови гребла, на около левга оттам се появи корвета, която пореше водите право към тях. Железни изруга.

Гавин се ухили безразсъдно.

— Е, Кип, Лив, някога сражавали ли сте се с пирати?

56.

— Сигурно се шегувате — каза Железни. — Милорд Призма — добави със закъснение и без особен ентусиазъм.

— Хайде на лов — рече Гавин.

— Милорд! — възкликна Железни. — Не мога да ви позволя да се излагате на такава опасност. Можем да надбягаме тази илитийска паплач. Те не застрашават нито нашата мисия, нито нас.

— Знаеш ли какво е това лято, командире? — попита Гавин.

— Не съм сигурен какво точно ме питате.

— Времето, когато рутгарците ще предадат властта над Гаристън — каза Лив така, сякаш думите и? горчаха.

— Знаеш ли защо тя изглежда толкова щастлива от това? — попита Гавин командира.

— Никога не съм служил от тази страна на Лазурното море — отвърна Железни.

— Сигурен съм, знаеш, че всички страни, които се съюзиха с мен по време на Войната на Лъжепризмата, се редуват да управляват Гаристън.

— По две години за всяка страна, или нещо такова, за да не си съставят дългосрочни планове за Тирея. Може ли да водим този разговор на по-безопасно разстояние от тях? — Той хвърли поглед към пиратите, които напредваха бързо благодарение на следобедния вятър.

— Така трябваше да стане — каза Гавин. — Вместо това обаче всеки губернатор го прие като личен шанс да забогатее. Парийците получиха първия мандат и опоскаха Гаристън от всичко, което бе оцеляло при пожара. Оттогава всеки губернатор следва примера им.

— През първата година от управлението си — обади се Лив — повечето губернатори се опитват да пазят Кафявата река от разбойници, така че реколтата да може да минава. Но през втората година голяма част от реколтата закъснява. Губернаторите не искат да губят хора само за да обогатят следващия губернатор от някоя друга сатрапия, затова се оттеглят в Гаристън. Напоследък само най-оптимистичните фермери си правят труда да садят през втората година.

— Макар че многократното плячкосване на Гаристън и околните земи е трагично, то няма много общо с тези пирати — каза Гавин. — Предаването на властта става след Слънцеднев, тоест след две седмици. Рутгарските търговци и занаятчии, жените им и курвите им усърдно товарят корабите с каквато плячка са успели да отмъкнат този път. Или просто каквото са донесли със себе си. Предполагам, фактът, че всеки губернатор досега е бил корумпиран, не означава, че ковачите, които подковават конете им, също са.

— Това е много интересно — рече Железни, — но някои оръдия не могат ли да стрелят на почти две хиляди крачки?

— Те са по-далеч — отвърна Гавин. — Мисълта ми е, че…

— Най-после, слава на Оролам — промърмори Железни.

— Кхъм. Мисълта ми е, че след две седмици към Рутгар ще потегли цяла армада. Пиратите ги нападат като вълци и превземат всеки кораб, който се отдели от главната флота.

— Така им се пада — подхвърли Лив.

Гавин се втренчи в нея и тя се намръщи непокорно, но не можа да издържи на погледа му, затова се извърна да се мръщи на вълните.

— Някои търговци се опитват да изпреварят суматохата и потеглят преди останалата част от флотата с надеждата, че ще избегнат пиратите.

— Но те са тук — възрази Лив.

— Точно така — каза Гавин. — И ако това лято има война, особено пък — да не дава Оролам — ако загубим, ще настъпи хаос. Десетки, може би стотици кораби, всеки побягнал в различна посока. Много от хората на тези кораби ще са тирейци, Аливиана.

Тя изглеждаше засрамена.

— Дим — обади се Кип.

Всички разговори в малкия скул секнаха на мига. Всеки се обърна да погледне.

— От това разстояние ще е нужен изключително умел артилерист, за да насочи гюлето на по-малко от сто крачки от нас — каза Гавин, но Кип забеляза, че той също не откъсва очи от корветата.

— Може да е бил само пушечен заряд, колкото да ни…

Водата на двайсет крачки от скула изригна. Едва след това до тях се донесе гърмът на оръдието.

— Забележителен изстрел — рече Гавин. — Добрата новина е, че много малко корвети имат повече от едно оръдие на носа, така че би трябвало да разполагаме поне с трийсет секунди, докато те…

— Дим! — обади се пак Кип.

— Мразя я тази част — промърмори Гавин и двамата с Железни пак хванаха греблата.

Този път гюлето цопна на петдесет крачки пред тях.

— Хубаво е да знаем, че първия път е било просто късмет — рече Лив.

— Освен ако втория път не е било просто лош късмет — отбеляза Кип.

Гавин погледна Железни и за миг между веждите му се появи тревожна бръчка.

— Да потегляме.

— Разбрано!

Започнаха да гребат и бързо набраха скорост.

— Мога ли да направя нещо? — попита Кип. Мразеше да се чувства безполезен.

— Мисли! — каза Гавин.

„Да мисля ли?“ Кип погледна Лив, за да види дали тя има някаква представа за какво говори Гавин. Момичето сви рамене и каза:

— Дим!

Последваха няколко мъчителни секунди, после Кип чу странно свистене. Водата изригна на петдесет крачки зад скула.

— Не са очаквали да се насочим право към тях! — извика Гавин. — Следващият изстрел ще е по-близо! — И се изкикоти.

Този човек съвсем се беше побъркал.

Дим. Този път Кип започна да брои. Едно. Две. Три. Напрегна очи. Със сигурност би трябвало да види нещо толкова голямо като гюле. Пет. Ше… Бууум! Водата изригна на по-малко от петнайсет крачки вляво от скула — тази страна бакборд ли се наричаше? Кип буквално почувства пръските.

— Виждате ли? — рече Гавин. — Талантлив артилерист си имат!

Луд човек. Напълно луд.

— Преброих до шест между дима и цопването — обяви Кип.

— Добре! — извика Гавин. — Железни, завиваме рязко надясно веднага щом…

— Дим! — обади се Лив.

Мъжете натиснаха силно греблата и насочиха лодката надясно. Следващото гюле цопна на безопасно разстояние от тях, макар и вероятно застрашително близко до мястото, където щяха да се намират, ако не бяха завили.